Я!

Когато вечер остана сама, тогава ме завладяват Мислите и не мога да не забележа как съм си забравила черния тефтер в другото вкъщи.

Hard to find на American Analog Set сега ми напомня на мястото, където за пръв път съзнателно й обърнах внимание – Мармалад. А там се чувстваш като в ранна вечер докато за света отвън е 9 сутринта.  И в момента, в който си пиеш твоето си кафе, си напълно уверен в стабилността на плановете си за години напред. Нямаш си и идея как точно след година, макар и да си вътре плана си, всичко е по-скоро непланувано на вкус. Никога не знаеш в каква форма ще се реализират кроежите и копнежите ти, какво ще пропуснеш да включиш и как ще се чувстваш преживявайки.

Хващах се често наскоро да мисля с носталгия за усещането от яснотата тогава. Май забравих повечето си истини и генерални решения зa… ами, да кажем, за всичко. Сега съм достойна точно за някогашните си идеалистични поучения. Много щеше да е готино да наблюдавам как малката аз размахва пръст на по-остарялата версия. Но ако след като се нагледам на подобна шизофренина картинка, трябва да избера между двете, ама разбира се, ще си искам старата глупава Яна. Защото тя си храни мирогледа със знания на принципа опит-грешка. А другата, макар и права, живее под похлупак. И всъщност, Далчев пише в нейна чест.

Иначе. Перфектната форма на изразяването тук ще е… чисто визуална. Без думи. До тук ме докараха моите “Визуални изкуства” и някогашната ми любов към лаконичността. Даже да не кажа Мълчаниeто.

Но не съм до там съвършена. Още.

И ето мааааалко януари в без-думи-настроенито-ми:

А, впрочем, това черното отвътре е пчела. Много яко. Благодарим за качествения мед

И за тези особено, Дени. Много ни смяха.