Освен това, аз нали ги разбирам нещата , та ето и бонус – днешният ми, ъъм, пърформънс:

(педалите, педалите)

Три от целите на живота ми в момента са:

а) да поддържам състояние на, да речем, Студена война в себе си (Е ли Студената война за предпочитане пред горещите? Умберто Еко, anyone?)

Тоест динамичен баланс, двуполюсност.

б) да съм вярна на многократно тестваните си истини.

В това число влиза и да знам къде съм и защо съм там. Конкретно – НБУ.

Тия дни отново се убедих, че намирам каквото търся там. Поводът за това беше последната лекция по История на изкуството.  Не просто друг лектор, тотално нов прочит на материята. И то какъв!

Цинично-аналитичния-отгоре поглед на Данаилов; елитарно поднесените дупки, които да запълниш с общата си култура и закрепостеността на авторитета.

От днес, в посока назад.

срещу

История на изкуството разказаната буквално като история, но в бъдеще време!

От сега нататък -  “художниците ще бъдат homo universalis…”

Енергията! Страстта! Представете си яките лекции във филмите. (Кийтинг в Dead poets society например) Но наживо. С вас.

Макар и лекотата на жонглиране с общата култура да e взаимно застъпена, тези две различни гледни точки доста добре се вписват в а) и естествено водят до нуждата…

в) да се храня с повече провокации на идеи и да имам все по-широки граници

НБУ ми дава именно свободата на разнообразието. Не е за всеки.

За всеки е  – любопитството към света, което университетът успява да генерира. Ако му позволиш.

Here, Бамф, I finally said wrote it.

And you know, third time’s the charm:

Hard to find на American Analog Set сега ми напомня на мястото, където за пръв път съзнателно й обърнах внимание – Мармалад. А там се чувстваш като в ранна вечер докато за света отвън е 9 сутринта.  И в момента, в който си пиеш твоето си кафе, си напълно уверен в стабилността на плановете си за години напред. Нямаш си и идея как точно след година, макар и да си вътре плана си, всичко е по-скоро непланувано на вкус. Никога не знаеш в каква форма ще се реализират кроежите и копнежите ти, какво ще пропуснеш да включиш и как ще се чувстваш преживявайки.

Хващах се често наскоро да мисля с носталгия за усещането от яснотата тогава. Май забравих повечето си истини и генерални решения зa… ами, да кажем, за всичко. Сега съм достойна точно за някогашните си идеалистични поучения. Много щеше да е готино да наблюдавам как малката аз размахва пръст на по-остарялата версия. Но ако след като се нагледам на подобна шизофренина картинка, трябва да избера между двете, ама разбира се, ще си искам старата глупава Яна. Защото тя си храни мирогледа със знания на принципа опит-грешка. А другата, макар и права, живее под похлупак. И всъщност, Далчев пише в нейна чест.

Иначе. Перфектната форма на изразяването тук ще е… чисто визуална. Без думи. До тук ме докараха моите “Визуални изкуства” и някогашната ми любов към лаконичността. Даже да не кажа Мълчаниeто.

Но не съм до там съвършена. Още.

И ето мааааалко януари в без-думи-настроенито-ми:

А, впрочем, това черното отвътре е пчела. Много яко. Благодарим за качествения мед

И за тези особено, Дени. Много ни смяха.

И с това да не си свикнал… свикваш. Качваш се на трамвай и си знаеш, че няма да знаеш нито сградите, нито улиците. В началото броях спирки, впрочем.

Стига думи, хайде малко снимки?